| От Кюстендил до Гюешево |
От Кюстендил до Гюешево,  С началото на същинския преход започна и същинският дъжд. Набързо извадих дъждобрана, опаковах се и поех нагоре. От централната улица на селото, която минава транзит през него, без никакви проблеми, се открива червената маркировка, отвеждаща до х.Осогово и вр. Руен, която след няколко минути ме изведе извън селото. Щастлив, далече вече от цивилизацията, от която упорито бягах цяла сутрин, закрачих по маршрута. За мое разочарование пътеката до хижата често съвпадаше с асфалтовия път до нея, по който неколкократно ме изпревариха големи камиони. Започна едно голямо чудене- какви са тези камиони?! Не са за рудниците, защото са от другата страна на планината, а и не работят вече. Другата ми теория беше- дърводобив, но пък- толкова мощен?! В размисли отлетяха още петнайсетина минути, когато чух отекващо бучене в далечината. Моторни резачки. Теорията за дърводобива беше потвърдена. Магията на Осоговската планина, която очаквах да намеря тук, все повече намаляваше. В този момент, иззад гърба ми дойде шума на поредния камион. Не издържах и вдигнах палец. Естествено камиона спря и в него ме приветства нахилен беззъб чичо. Не знам защо се качих. Дъждът не ми пречеше, не бях уморен, мисля, че просто не ми харесваше да ходя там в този момент. Камиона беше стар и дрънкаше здраво, едва си чувахме приказката с шофьора. От него разбрах каква била историята с дърводобива: Преди се изнасяло за Гърция, но гърците не плащали, сега парите идвали от Турция и всичко било наред. Докарали дори верижни машини, за да теглят трупите по стръмните склонове. Всичко било законно. След 20 минути бях пред хижата, пътувайки по този начин не мога да преценя колко точно ще отнеме този преход. Бих казал ~ 4 часа. Хижа Осогова представляваше средно голяма постройка, с интересна фасада и поддържан вид. Личеше си, че тук кипи живот. Влязох вътре и ме посрещна, дори, още по-добре изглеждащ интериор. Хижарят, който, по-късно разбрах, че е и главен готвач ме посрещна с усмивка и зачервени очи, иззад бара. Настаних се в единична стая (доста странно), сумата беше приемлива- 8 лева, и слязох обратно в столовата. На излизане от столовата, пътьом към стаята, видях бележката на вратата: „Консумация на внесени продукти не е желателна” и реших да се държа както е „желателно”, все пак- туриста е просто натрапник в чужда среда. Трябва да се държи според местните навици и порядки. И така, поръчах си овчарска салата и чушка-бюрек, на, наистина приемливи цени. Пих и от домашната ракия на местния майстор. Въпреки приятната обстановка, х.Осогова не беше от онези Старопланински хижи, в които на влизане в столовата хвърляш едно голямо „Добър ден” на всички и се отправяш към безплатния чай на печката. По-скоро, напомняше на Витошка хижа, която се пълни през уикенда. След като приключих с вечерята нямаше какво повече да правя в столовата и се отправих към стаята. Бях си взел за четене „Мечта отвъд долините” на Людмил Янков, а имах и шише кюстендилска ракия. Горе-долу на половината на шишето, и аз сънувах вече мечти отвъд долините... На сутринта времето не се отличаваше от предходния ден. Дъжд и облаци. Закусих набързо в стаята и слязох долу в столовата. Беше 6:30, а хижарят вече ме чакаше с топло кафе. През десетте минути, в които се събуждах със сутрешната кофеинова доза, той, по-скоро се опитваше да ме разубеди да тръгвам, отколкото да ми пожелае благополучно прибиране. Общо взето пожъна абсолютен неуспех. В седем нарамих раницата и потеглих. По предварителни данни прехода х. Осогово – вр. Руен – с. Гюешево трябваше да ми отнеме 7 часа в най-лошия случай, в хижата ми казаха, че било 30 км, макар че не бях свикнал да измервам разстоянията в планината с километри. От хижата маркировката поема по асфалтовия път, водещ до хотелски комплекс „Три буки” (който беше другата ми опция за сън, но цените ме отказаха), след 20 мин. маркировката отбива вдясно от пътя и поема по горски път. След около час общо ходене излязох до билото, идващо от вр. Кюнек и простиращо се до вр.Руен. В този момент дъждът намаля и се ориентира към спиране, започна да просветлява. Реших, че нещата отиват към оправяне и започнах да спирам и да разглеждам малкото, което виждах сред мъглите. Макар че беше много добре маркирано и се движех по горски път, планината създаваше усещане за пустота и безлюдност. Като доказателство стояха и множеството следи от животни пръснати по калните локви. Движех се от южната страна на билото и час подир час напредвах по маршрута, от време на време, измежду мъглата, по самото било се очертаваха силуетите на жалонната маркировка на зимния маршрут. Беше повече от ясно, че зимата тук- под билото, не минава. Изглеждаше лавиноопасно. Малко преди Мали Руен имах ядове с маркировката, но, за около 10 минути я намерих, ако я нямаше мъглата ориентирането тук не е никакъв проблем. С качването на Мали Руен маркировката излиза на самото било, където осъзнах, че южният склон е далеч по приветливо място. В следващия половин час, докато стигна вр.Руен, дъждът се усили неколкократно, вятърът стана чувствително по-силен. Дъждобрана вече не ми помагаше. Вр. Руен сигурно е хубаво място. Изглеждаше ми като равен, куполообразен. На самия връх има доста голям заслон, боядисан в бяло, зелено, червено, в който дори и не помислих да влизам, въпреки че изглеждаше много добре. Опитах да вперя поглед в Македония, но без успех. Не виждах нищо по далече от 10 метра. Извиках два пъти, за да отбележа успеха и веднага се ориентирах към слизане. Вече бях целия мокър,както и всичко в раницата ми. Вятърът ставаше пронизващ и студен. По всичко личеше, че времето нямаше да се оправи, трябваше да бързам. Поне маркировката тук беше, повече от безупречна и не ми се налагаше да мисля за нея. Всеки един от бетоновите колове, на които някога е висяла бодливата ограда, очертаваща кльона между България и Македония, беше боядисан в бяло- червено- бяло. По спомени от картата, в следващия час билото не губеше височина, така че, бягане от дъжда и вятъра нямаше. Можех само да бързам. Разбрах, когато минах връх Каменец, тъй като след него билото се разля и загуби очертания. Някъде по това време загубих маркировката. Явно съм бил доста намръзнал вече, тъй като впоследствие много хора ми казаха, че няма как да загубя маркировката по пътя към Гюешево. Факт беше, че се случи. След около 20 минути ходене по всички възможни пътеки и връщане в изходна позиция, маркировка не намерих. Нямах никаква видимост, но все пак знаех посоките- билото беше с изложение север – юг. Със сигурност от Руен насам се движех в северна посока. Реших да тръгна по пътя, който се движеше в северозападна посока, по две причини: Първо- губеше най-бързо височина (поне в първите 20 м, които виждах), и второ не се намирах на повече от 2 км. от границата, така че, рано или късно пътят щеше да завие на север, следвайки я. След 30 минути ми се стори че започнах да чувам шум на преминаващи автомобили в далечината. Не след дълго вече бях сигурен, само се молех да съм още в България. За мое успокоение от дясната ми страна се появи ограда. Границата. Значи, все още съм си у дома. Нещата отиваха към пристигане. Облаците останаха високо зад мен, както и вятъра. Изведнъж се появи и стара ръждясала ограда от лявата ми страна, което ми се стори доста обезпокояващо, но връщане назад нямаше. Продължих да ходя в този коридор, между двете огради. Няколко минути по–късно, пред мен изникна и сградата на граничната застава. Пред нея стояха двама души с дъждобрани. Доста се замислих преди да отида при тях. Не мисля, че има смисъл да описвам тяхната реакция, когато се появих в този вид. Искам само да кажа, че противно всичко казано и чуто против граничната полиция, се държаха изключително адекватно. След формалностите, свързани с доказването на това, че съм български гражданин, и че не съм тръгнал да бягам в Македония, с половин шише ракия и два кренвирша в раницата, ме прибраха в топла стая и ми дадоха чай. И телевизия гледах, даже. Като се стоплих и поизсъхнах, ми върнаха документите и ме закараха с кола до КПП-то, от където си хванах такси на безмитни цени, така да се каже. С пристигането на гарата в Кюстендил, заминаваше автобус за София, за който дори успях да се доредя. Седнах. Изглеждаше ми адски топло и уютно в този автобус. Чак сега се сетих да погледна часовника. От тръгването от х. Осогово- досега, бяха минали 10 часа. Нямах сили да разсъждавам върху този проблем и заспах. Автор: Александър Серафимов |
